forum.lex.bg

Въпросът ми е следният:
При наличието на противоречива съдебна практика и още повече, при наличието на стара и нова практика по един и същ въпрос, коя следва да използвам за аргументация (независимо дали новата/старата практика е в моя полза или не) ? В подобен случай може ли да се приложи принципът Lex posterior derogat priori ?

PS: Извинявам се, ако вече съществува подобна тема.

Латинската дума "lex" означава закон. До колкото със съдебни актове не може да се законодателства или дописва законът, това на пръв поглед едва ли е приложимо, НО, зависи какво разбирате под "съдебна практика". Цитираната сентенция може би по-скоро има предвид т.н. "мълчалива отмяна на закона" - нещо, което като законодателна техника се избягва, защото е много по-добре всичко да е ясно написано, за да няма за в бъдеще правни спорове кое действа и кое не (както например има едно екстравагантно виждане, че Търновската конституция все още била в действие, защото не била изрично отменена от следващите такива). Все пак, има примери от действащото законодателство, свидетелстващи за приложението на мълчаливата отмяна на закона, но няма да задълбавам в тях.
Връщайки се на съдебната практика, мога да кажа, че има просто "съдебна практика", има и "задължителна съдебна практика". Фактически след промените в ГПК през октомври 2017 г., с оглед на тогава съществуващите основания за допустимост на касационното обжалване по граждански дела, се изостави становището, възприетото в мотивите на едно тълкувателно решение от преди измененията, постановено във връзка с условията за допустимост до касация, чрез изричната разпоредба на чл. 290, ал. 3 ГПК, че решенията в производството по чл. 290 и сл. от ГПК не представляват задължителна съдебна практика. За НПК не ми е било известно казуалната практика на касационната инстанция да се е считала някога за "задължителна", още повече че там няма предпоставки за допустимост на касационното обжалване. Разбира се, липсата на задължителност на решенията на върховната инстанция, постановени по конкретен казус или дело, не означава, че същите не могат да се ползват от участниците в процеса по един или друг начин, просто за удобство, за ръководство или за по-голяма убедителност. Това е още по-вярно предвид на факта, че в крайна сметка винаги е удачно за един съд да се съобразява с горестоящия му нему такъв, защото последният прави контролната преценка за законосъобразност, а едва ли има съдии, които се радват, когато контролната инстанция им отменя решенията като неправилни. Реално тези решения според мен обаче, независимо кога са постановени - миналия или настоящия век, нямат обвързваща сила. Все пак, най-вероятно всеки решаващ съдебен състав би се ориентирал към тази практика, която е преобладаваща за съставите на ВКС, тоест поддържаща в един продължителен период от време едно и също становище по даден правен въпрос. Тази практика може да датира от повече или от по-малко време, а може в последствие и да се промени. Дори и едно "пилотно решение" може да бъде цитирано като "практика", макар че самото понятие предполага напластяване на съдебни актове, по които даден въпрос е решен по един и същ начин.
Реално обвързваща сила има само т.н. "задължителна съдебна практика", която се изразява в тълкувателните решения на ВКС, на ВАС, постановленията на ВС, както и тези на настоящия ВКС и ВАС, когато последните два излизат със съвместен тълкувателен акт по въпроси, засягащи общото и административното правораздаване, както и тълкувателните решения на ВС, постановени по време на действието на отменените закони за устройство на съдилищата (ЗУС от 1952 и 1976 г.). Интересно разграничение може да се направи и между тълкувателните постановления и тълкувателните решения на ВС при действието на ЗУС, тъй като по отношение на тълкувателните постановления законът казва, че те са задължителни за съдилищата и особените юрисдикции, както и за административните органи, актовете на които подлежат на съдебен надзор, а по отношение на тълкувателните решения се сочи, че същите служат за ръководство на вече горепосочените органи, тоест, може да се направи и изводът, че нямат задължителен характер и не представляват задължителна съдебна практика. Въпреки това, като цяло съм останал с впечатленията, че съдилищата все пак я считат за задължителна, а дори и в изменените условия за допустимост по ГПК се сочи, че би следвало да се допусне до касация решението на въззивния съд, които са в противоречие с тълкувателните решения на ВС от времето на ЗУС.
Общото за всички видове тълкувателни актове е, че действат, докато не бъдат изрично отменени. Това се наблюдава както в старата, така и в новата тълкувателна практика, така че правилото "Lex posterior derogat legi priori" може все пак да важи и за тях макар и да не става дума за "закон".
Няма ограничение каква практика може да се ползва, стига да не е отменена по горепосочения ред, ако попада в "задължителната" такава. Зависи какъв ефект се цели, съпоставка ли се прави или нещо друго. Винаги за остаряла незадължителна съдебна практика може да се каже като контрааргумент срещу нея, че не съответства на настоящата икономическа обстановка и новото развитие на обществените отношения и т.н., винаги могат да се намерят аргументи, които оборват и които подкрепят било то стара или нова съдебна практика, зависи какво цели даденият юрист (защото не само процесуалните представители, но и съдебният състав се позовава на нея). При така формулиран общ въпрос не мога да дам по-кратък и конкретен отговор, без да съм разяснил някои положения.